Избрах тази история за първа заради позитивното, което тя носи в себе си. Понякога човек не осъзнава колко е силен, докато някой или нещо не му го покаже. Понякога се нуждаем от мъничка доза вдъхновение, за да разгърнем целия си потенциал.

Преди две години, през лятото на 2011, в София беше организирана благотворителна кампания за борба с рака. Честно казано винаги съм подкрепял благотворителни кампании чрез есемеси или купувайки материали, от които парите отиват при нуждаещите се. Но на това събитие отидох ,за да придружа мой приятел, чиято майка скоро беше починала от рак. Организаторите на  кампанията бяха дарили 5000 лв. на леля Катя ( така се казваше майката на моя приятел) и той им беше много благопдарен , въпреки че операцията беше неуспешна.
Още при влизането в залата, в която щеше да се проведе благотворителният концерт, видях една много изискана жена, която посрещаше всички гости с усмивка, раздаваше им брошурки, в които се обясняваше как да свикнем с мисълта , че сме болни от рак, и настаняваше гостите. По-късно разбрах,  че името на тази жена е Ваня и че тя е един от главните организатори на кампанията за борба с рака. Разбрах още, че тя е помогнала финансово и морално на стотици български жени и мъже, заболели от рак. Благотворителността се беше превърнала в лична мисия на леля Ваня (така я наричаха всички нейни близки), защото тя знаеше много добре какво е да се намираш на дъното.

Ваня е родом от Мездра, но се установява в София още през 1981, когато е приета да учи българска фиология в СУ""Климент Охридски"". Не след дълго Ваня се запознава с едно момче на име Иван, което е с две години по-голямо от нея и работи като пожарникар , а на дипломирането й те вече живеят заедно, на квартира, в столичния квартал ""Надежда"".
Първата работа на Ваня е като учителка по български език и литература в СТГ. Тя харесва работата си с младежите и казва, че това са най-хубавите й години, защото се е зареждала с много положителна енергия. През 1990 година Ваня ражда дъщеря си. Заедно с Иван избират нейното име - Мария. На същия ден Иван споделя на съпругата си, че заминава в командировка край Свиленград, където бушува голям горски пожар. Той й обещава, че веднага щом се върне, ще я вземе от болницата, за да се приберат вкъщи. На следващият ден Ваня разбира, че съпругът й е загинал в борбата с горския пожар. Младата вдовица и самотна майка е сломена, но знае, че няма право да се предава и трябва да се бори заради дъщеря си.
Минават няколко години, през които Ваня и Мария се издържат от майчинството и от пенсията, която тя получава като съпруга на пожарникар, загинал по време на работа.  Минали са пет години от кончината на мъжа й , а Ваня вече е свикнала сама да се грижи за дъщеря си и нарича Мария ""моето вдъхновение за живот"".
През утрото на 1995 година Ваня разбира, че животът може да ни подлага на различни изпитания, а ние или се борим, или загиваме. Същата тази сутрин Ваня води дъщеря си в детската градина. По пътя тя решава да си купи цигари от един магазин, не усеща как Мария се пуска от ръката й, а в следващият момент чува силен писък и влачене на гуми по асфалт....
Това е най-тежкият момент в живота на Ваня. Тя се чувства съсипана, разочарована от себе си и от света. Обвинява се за загубата на съпруга си, за загубата на дъщеря си. Единствената утеха, която Ваня намира е в алкохола. Нейният девиз в живота е ""Пия , за да забравя"". През 1998 година състоянието на Ваня е много лошо и нейната сестра я изпраща на лечение в комуна, което продължава година и половина.
В края на 1999 година Ваня се чувства съвсем нов човек и готова да продължи да живее.  Тя започва работа като учителка по български ези и литература в ПГЕА. В училището Ваня се запознава със свой колега, който също е изгубил съпругата си, и двамата се влюбват. Но щастието на Ваня е помрачено през 2001 година, когато тя постъпва в болница след силни болки в корема, а лекарите й поставят тежката диагноза рак на стомаха. Ваня вече окончателно се чувства на дъното, защото знае, че няма от къде да намери пари за животоспасяващата операция, а болките й стават нетърпими. Тогава тя доброволно решава да сложи край на мъките си. Ваня решава да скочи от прозорец в коридора на болницата, когато един непознат мъж я хваща за ръката:
- Госпожо, простете, но не се надвесвайте толкова много, има вероятност да паднете от прозореща.
-Може би това е, което искам.
Чувал съм го от много болни от рак.
-И?
- Тогава им давам своята шапка на късмета.
Непознатият мъж извадил от чантата си някаква бяла шапка и я подал на Ваня.
-Носете тази шапка по време на цялото си лечение от рак и ще се оправите, а сетне я предайте на някой друг болен от рак, за да донесе късмет и на него. Тази шапка е донесла щастие на много болни от рак в най-трудните им моменти, ще донесе и на вас, защото аз вярвам, че ще се оправите.
Ваня се разплакала, а непознатият мъж изчезнал. След половин час Петър(така се казвал новият приятел на Ваня и неин колега от училището) се появил с широка усмивка на лицето, съобщавайки и, че е спечелил пари от тотото и ще ги даде за нейната операция.
В края на 2003 година леля Ваня вече напълно се е излекувала от рак,а с остатъка от спечелените пари с Петър създават благотворителна фондация, която да помага и на други нуждаещи се от скъпите животоспасяващи операции.
Преди да умре,в началото на тази година, когато ракът й се върна, леля Ваня ми сподели, че знае, че не шапката й е помогнала, а надеждата, която й е дал непознатият човек. Заради това и тя е решила да помогне на много непознати мъже и жени, създавайки тази фондация.
Аз имах честа лично да познавам тази жена и да се докосна до положителната енергия, която тя излъчваше във всеки един момент. Надявам се тази история да вдъхнови вас да бъдете малко по-добри и по-щедри, защото утре ние можем да се окажем на дъното на живота.